Борис Христов (1914-1993)
Автор: Александър Арсов (Waldstein), събота 20 март 2004.
Не са кой знае колко много нещата, които ме карат да се гордея, че съм българин, но едно от тези неща със сигурност е името и колосалното дело на Борис Христов – един от най-гениалните оперни певци на вече преминалия в историята ХХ век, един титаничен бас, който близо 40 години е шествал по световните оперни и концертни сцени и е прославил България така, както малцина други са успели. Но стига глупави уводни приказки и суперлативи – те са напълно излишни. Биографичните факти и записите са далеч по-красноречиви.
Корените на Борис Христов по бащина линия идват от Македония и са свързани с музиката. Още през ХIХ в. дядо му Христо Совечанов бил известен като първи певец в местната българска църква в Битоля. Наричали го с прякора “Псалта”, разказва се, че хората извървявали десетки километри, за да дойдат в Битоля и да го слушат как пее. Баща му Кирил (с бащино име Христов, което все по-често се явява като фамилно) също бил с изявени музикални способности – имал чудесен тенор и бил сравнително добър цигулар. Освен това Кирил Христов бил типичния за онова време интелектуалец – известен и като преподавател и като музикант – завършил в родината си първо филологическо образование той получава втора диплома (по френска литература) в Лион.
В началото на миналия век цялото семейство се премества в България – първоначално в Асеновград, а по-късно – в София. През 1906 г. Кирил се оженва за Райна Теодорова (Фьодоровна) Иванова – от руски произход, родена в Одеса. През 1907 г. се ражда първия им син – Николай, а на 18 май 1914 г. (в Пловдив, където семейството се премества във връзка с работата на Кирил) се ражда и втория им син – Борис. По време на Първата световна война семейството се премества отново в София, където в следвоенните години протича детството на Борис Христов – спокойно и безоблачно. Уви, това ще е единствения спокоен и безоблачен период в живота му!
В детските години музиката не е заема централно място в светоусещането на Борис Христов (странно, нали?!). Баща му често кани приятели в дома, за да свирят и пеят, брат му Николай има хубав глас и взема активно участие, но Борис остава встрани и само слуша мълчаливо. Към 14-15 годишна възраст музикалните интереси на съвсем младия Борис Христов започват да се пробуждат. За това важна роля изиграват оперните спектакли в Софийската опера и домашната фонотека, в която се намират записи на най-великите за времето си певци – Шаляпин, Скипа, Пертиле. Борис започва все по-активно да участва в изявите на гимназиалния хор и да прави все по-голямо впечатление с гласовите си данни. През 1933 г. Борис завършва гимназия и се записва в Юридическия факултет, следвайки стъпките на брат си. Тогава той се явява на приемен изпит за хор “Гусла” – създаден през 1929 г. и вече утвърден като един от най-добрите в България. Ръководителят на хора Асен Димитров – пианист, диригент и преподавател – приема Борис възторжено с думите: “Талантът ти е безценен Божи дар. Трябва да посветиш живота си на пеенето!” Скоро Борис Христов става един от най-предпочитаните солисти в хор “Гусла”, с който изнася концерти в Унгария, Югославия, Австрия, Полша и Германия в годините до 1940 г. По това време Борис пее и в хора към катедралата “Свети Александър Невски”, където естествено се изпълнява най-вече религиозна музика. Освен това той участва понякога и в оперни спектакли, като допълнителен хорист. В края на 30-те години братята Христови са по-известни в София със своите музикални заложби, отколкото като бъдещи юристи.
Те активно участват в една група меломани, която се събира в кръчмата “Казаците” (предполагам, че името идва от това, че са се напивали като казаци) на ул. “Витошка”, където се свири и пее на поразия, но освен това се водят и оживени разговори за певци, диригенти, оперни постановки, актьори и поезия.
През 1939 г. Борис Христов завършва право в Университета, където е следвал с усърдие, но без особен интерес и отбива военната си служба в кавалерията, където усъвършенства старата си страст да язди. След това Борис постъпва в Магистратурата, за да работи по специалността си, но е изпратен в Пазарджик – по онова време скучен и лишен от всякакъв музикален живот град. След година го преместват в София, където може да посвети свободно си време на “Гусла”. По това време Борис Христов съвсем не мисли за кариера на професионален певец, въпреки значителната си концертна дейност като хорист и солист. Датата 19 януари 1942 г. се оказва решаваща в това отношение – тогава се чествал празника на войската и на големия площад пред Царския дворец хора към царския параклис (в който участвал Борис) изнасял концерт, макар че температурата била – 18 °С! След съответните церемонии на площада официалните лица били поканени на прием в Двореца; заради големия студ били поканени и хористите. Самият Борис Христов си спомня: “Хапвахме си с голям апетит и бяхме изпили и по няколко чаши вино, за да се стоплим, когато дойде пратеник на царския церемониал да ни съобщи, че царят пожелал да изнесем малък концерт за неговите гости.” Тогава Ангел Константинов (приятел и колега на Борис, заместник-диригент на хора при “Св. Александър Невски”) се обръща към него: “Борисе, само ти можеш да спасиш положението и да се представим добре. Ние ще изпеем най-напред няколко църковни хора, които царят обича, а ти ще закриеш програмата с подходяща за случая песен – “Гибелта на Никифор”.
Царят, царицата и публиката са очаровани, въпреки че Борис Христов бил много притеснен преди изпълнението; и нека да дам отново думата на него: “Царят се приближи да поздрави лично диригента и хористите. Аз бях на последния ред. “Браво, младежо! Имате наистина чудесен глас! И свалихте главата на Никифор с голямо майсторство! Каква роля готвите в операта? Кога имате представление? За нас би било удоволствие да Ви чуем пак.” “Ваше Величество – отговорих – не съм професионален певец, аз съм съдия в началото на кариерата си.” “Съдиите са нещо важно – отвърна царят след кратко мълчание – но в България са достатъчно. А добрите певци са нещо много рядко. Ако искате наистина да сте полезен на страната ни, трябва да се посветите на пеенето и да оставите съда.” Христов и присъстващите не отдават на думите на царя особено значение, приемайки ги за най-обикновена любезност и тяхната изненада е огромна, когато след седмица в дома на семейство Христови пристига писмо от Царската канцелария, с което се съобщава на г-н Борис Христов, че му се отпуска стипендия, за да учи пеене в чужбина. Писмото предизвиква объркване в семйството – Борис се страхува да вземе сам едно толкова отговорно решение и да се посвети на пеенето, Райна е против – тя смята, че по-малкия и син има стабилна професия и не трябва да се впуска в авантюри, Николай смята, че бъдещето на брат му е в пеенето. Кирил Христов е мълчалив, но в крайна сметка той произнася “присъдата” след няколко дни: Тръгвай, сине, заминавай! Бог да те пази!”
Царската стипендия е приета, а за специализацията е избрана Италия, разбира се, а за дата на тръгването рожденния ден на Борис. И така, на 18 май 1942 г. вечерта Борис Христов се качва на влака за Милано и се отправя към световните музикални върхове. Така, почти случайно, започва една от най-впечатляващите певчески кариери на ХХ век, но докато достигне тя своя апогей има да бъде извървян дълъг и трънлив път.
В Рим Борис Христов се свързва с един братовчед на баща си, който е съветник в посолството и страстен поклонник на оперната музика, веднага му урежда среща с известни баритон Джузепе де Лука, който го посреща любезно в дома си и лично му акомпанира. За съжаление де Лука е твърде зает, за да го приеме. Той обаче го изпраща при неговия приятел Рикардо Страчари – също така именит баритон. Борис все пак иска да чуе и мнението на Аурелиано Пертиле на когото винаги се е възхищавал. Пертиле го прослушва и му предрича блестяша кариера, като също му препоръчва Страчари за учител.
Между Борис Христов и Рикардо Страчари веднага се създава сърдечно приятелство, въпреки че като преподавател италианския баритон е много строг – 5-6 месеца Борис пее само вокализи, все по-сложни и по-сложни – песните и ариите са “извън закона”. След тази “карантина” следват старинни църковни арии и най-после – оперния репертоар. Страчари е убеден, че гласът на Борис е баритон – високите тонове се получават изумително лесно и чисто, но Борис знае (или може би, по-точно казано, чувства), че е бас. Това става повод за спречкване между двамата един ден: “Маестро, баритоновите партии ме изморяват. Наистина най-доре се чувствам в централния басов регистър”, ядосан Страчари отговаря, че той е маестрото и той знае кое е най-добре. Но Борис Христов остава твърд – тази негова твърдост и безкомпромисност на характера по-късно ще стане едва ли не прочута – “Вие знаете, че прекъснах кариерата си от любов към пеенето! Но.....аз мога да се върна в България и да се откажа от Вашите уроци...” “Не, чакай – спира го Страчари – почини си десет дни и после ела при мен с една ария за бас и една за баритон. И ще видим.”
Точно след десет дни Борис се явява в дома на баритона на “Корсо Триесте” 25, където е и де Лука. И двамата изслушват с интерес двете арии. След това водят разговор по между си, който се струва на Борис цяла вечност. Накрая Страчари се приближава и казва: “Добре, Борис, продължи да учиш като бас. Съгласен съм с приятеля си де Лука.” Борис е на седмото небе от щастие – в изблик на чисто балканска чувствителност той прегръща и двамата певци. Оттук нататък учението навлиза в най-сериозната си фаза – учителят “натиска педала до дупка”, за да разбере какви са действителните възможности на гласа – основата на италианския басов репертоар е разучена задълбочено (Мефистофел, Филип II, Дон Базилио), както и партията на Лепорело из “Дон Жуан” от Моцарт – и тембровите възможности на гласа и музикалната интелигентност на 28-годишния българин, която му позволява да вниква мигновенно в психологията на героите, надминават всички очаквания на Страчари. Края на 1942 г. и началото на 1943 г. са извънредно плодотворни по отношение на обученито на “Корсо Триесте” 25.
На международната сцена се разиграват драматични политически събития – на 25 юли 1943 г. пада фашизмът в Италия и последвалата гражданска война прави живота в родината на операта все по-труден. В България положението не е по-розово – на 28 август 1943 г. при не особено изяснени обстоятелства умира цар Борис III – страната е разтърсвана от противоречия, в основата на които е Комунистическата партия.
Обстоятелствата са замъглени от воала на времето, но все пак Борис е принуден да се върне в България, тъй като стипендията му е невалидна. В родината си той прегръща родителите и приятелите си и малко по-късно заминава за Австрия, за да учи при един италианец на име Морати, който преподава в Залцбургския Моцартеум. Той обаче е възрастен и болен и скоро се връща в Италия. След това Борис преминава курс по драматична интерпретация при Анна Бар-Милденбург, който формира един от стълбовете в актьорското му майсторство. За кратко учи при Гунар Грааруд, при който задълбочава Моцартовия и Вагнеровия репертоар. Във Виена Борис се запознава с заместник-директора на хора на Виенските момчета, италианеца Романо Пикути, у който често гостува, когато изминава 300-те километра от Залцбург, където е на квартира. В началото на 1944 г. Борис се явява на прослушване за Виенската Щатсопер, но е отхрълен от новия директор – големия немски диригент Карл Бьом.
Залцбург е в немската зона – въздушните тревоги и бомбардировките са често явление – Борис се спасява като по чудо, когато бомбите разрушават пансиона, където живее. Все пак в края на лятото на 1944 г. той не успява да избяга от нацистката заповед за формиране на славянски батальон, който да бъде включен в армията, която е готова да тръгне към България – офциално на страната на съюзниците след събитията от 9 септември 1944 г. Борис, разбира се, отказва бурно и непреклонно. За “награда” е депортиран в трудовия лагер Ранквайл Бредерис – на границата между Австрия, Швейцария и Лихтенщайн. За щастие това е само трудов лагер – работниците вършат тежка работа, режимът е строг, но в никакъв случай не може да се сравнява с ужасите на нацистките лагери, в които загиват милиони, предимно евреи. Има дори един почивен ден! Охраната не е била много строга – Борис е можел сравнително лесно да избяга. Да преплува близкия Рейн не е било голям проблем – той е бил отличен плувец, но се е страхувал, че ледената вода и последващото тичане на студа могат да съсипят гласа му завинаги. Затова е решен да се справи с пленничеството по друг начин – с песен! Той е успял да вземе със себе си няколко партитури, предимно руски песни, които пее при всеки удобен случай. Сформира и един хор от руски бежанци младежи.
Макар и малко късно съюзниците стигат до лагера в Бредерис. В началото след навлизането на войските на Френския чуждестранен легион в лагера живота не се променя особено, но, за щастие, комендантът е страхотен меломан и чул за българина с чудесния глас иска да го използва за концерти за войниците си и за местното радио във Форалберг. Борис е освободен и настанен в една хубава къщичка в лагера, където го хранят повече от обилно. Следват поредица концерти, в които той запознава френските войници с Рахманинов, Мусоргски, Римски-Корсаков. Борис знае, че вече бившите пленници са длъжни да се върнат по родните си страни, а за него животът в комунистическа България би бил кошмарен; за кариера пък не може и дума да става! Затова, когато комендантът го повиква и казва: “Мосю Христов, дойде време всеки да се върне в родината си. Вярвам, че ще направите голяма кариера с гласа и таланта си. Бих искал да ви помогна по какъвто и да е начин”, той отговаря: “Мон колонел, бих искал да се върна в Италия. Помогнете ми да мина през границата, после ще се оправя сам”.
В края на август 1945 г. Христов и комендантът си стискат ръцете и се разделят с надеждат да се видят пак някой ден; за жалост това не става въпреки многократните и упорити опити на Борис да открие френския полковник няколко години по-късно. Една поредица от добре изготвени пропуски позволява на Борис Христов да отиде най-напред в Залцбург “за участие във фестивала”, после “за концерти в Инсбрук” и накрая в Италия “за окончателно репатриране”. Пристига в Комо на 17 септември 1945 г. и продължава за Милано, където разбира, че неговия стар учител Рикардо Страчари се е върнал в старата си къща на “Корсо Триесе” 25. Борис тръгва веднага за Рим и след три дни път – кога с влак, кога с каквото намери – пристига в столицата. На “Корсо Триесте” Страчари го посреща развълнуван, като едва познава в отслабналия и зле облечен човек своя някогашен ученик. Маестрото иска незабавно да чуе гласа и да започнат уроците отново. “Маестро, аз съм бежанец, връщам се от война и нямам пукната пара в джоба си. Как ще Ви плащам уроците?” е първата реакция на Борис. “Не се притеснявай – веднага отговаря Страчари – ще ми ги платиш, когато станеш прочут.” За щастие гласът не е засегнат от студа, глада и лишенията и учението може да продължи. Все пак първите месеци след връщането му в Рим са тежки за Борис.
Той често няма пари дори и за един сандвич! Успява да намери безплатен подслон у къщата на адмирал Роберти, чрез който се запознава със семейство Болонди и пианистката Ана-Мария Кашоли, която се заема да организира първия му концерт. Той се провежда на 28 декември 1945 г. в Италианската асоциация "Санта Чечилия", а в програмата са включени главно руски и български песни. Христов веднага прави впечатление и се явява на прослушване при Ренато Фазано – артистичния директор на академята “Санта Чечилия”. Фазано е впечатлен и веднага ангажира Борис за един концерт, където той трябва да пее “Прощаването на Вотан” из Вагнеровата “Валкюра” на италиански. Отзивите отново са благоприятни. Тук е мястото може би да спомена, че и сега и занапред няма да се спирам на цитати от пресата, които обикновено преливат от суперлативи. Считам ги за скучни и безсмислени. Концертът е предаван по радиото и е чут от много хора.
Така се стига до оперния дебют на Борис Христов – на 12 март той пее Колин в операта “Бохеми” от Пучини в Общинския театър на Реджо Калабрия. Като че ли всичко е против този дебют – всякакви обстоятелства се опитват да попречат на Борис да пее на сцената: преди да замине се налага да се подложи на малка операция заради инфекция на врата; в Реджо Калабрия едно земетресение изпочупва стъклата на хотела му; и за капак възпаление на гърлото е на път да провали всичко. Тук много му помага баритонът Виторио Стоко – изпълнител на ролята на Марсел в “Бохеми”- с който Борис се запознава във влака за Калабрия.
Той се грижи за него в дните на репетициите и пази състоянието му в пълна тайна, за да не го сменят с друг певец. Сутринта на 12 март изглежда, че гласът и гърлото на Борис са наред. Представлението същата вечер минава великолепно, българския бас е извикан два пъти на бис в четвъртото действие, където е прочутата ария на Колин “Vecchia zimarra”.
Ето какво си спомня самия певец: “Пях като насън, аплодисментите, виковете “бис, бис” ме стреснаха и се върнах към действителността, но не знаех какво да направя. Улових погледа на диригента, който ме подканяше да изпея още веднъж арията и така и направих, но публиката се успокои само когато я изпях и трети път.”
Веднага след второто и последно представление Борис се връща в Рим, където на 15 март 1946 г. е поканен на обяд у семейство Болонди по случай рожденния ден на една млада приятелка на семейството – Франка де Рензис, дъщеря на видния музиколог и музикален критик Рафаело де Рензис. Борис е привлечен освен от огромната култура на де Рензис и от чара на дъщеря му. Те започват да се срещат често и да прекарват доста време заедно. Франка е жена с висока музикална култура и вкус, тя ходи на всичките му концерти и му урежда прослушвания. Лошият италиански на Борис не е пречка те да стават все по-близки.
Постепенно Борис Христов започва да придобива известност и ангажиментите му се увеличават. Големият италиански диригент Виторио Гуи е сред хората, които са чули “Прощаването на Вотан” по радиото и иска Борис да пее през юли в Торино двете роли на Архангел Рафаил и Адам в “Сътворението” от Йозеф Хайдн. Това слага началото на дългото и особено плодотворно сътрудничество между Христов и Гуи, което ще остане стабилно през годините. Голям шум се вдига при изпълнението на Матеус Пасион от Бах няколко месеца по-рано в Римския театър Адриано, когато диригентът Ото Клемперер отхвърля две трети от записаните певци, като оставя на сцената само трима, един от които е Борис Христов. Освен това Борис участва в множество радио концерти. Въобще радиото изиграва определена роля за кариерата му. Във времена когато телевизията е била почти в областта на научната фантастика, честата поява по радиото определено допринася за изграждането на артистичния образ.
През юли и август Борис Христов пее за RAI в две роли, които никога повече няма да пее през кариерата си – Чирило във “Федора” от Джордано и Фараонът в “Мойсей” от Росини. На 30 август 1946 г. е неговия оперен дебют на римска сцена – Театро Адриано и ролята на Раймондо в “Лучия ди Ламермур” от Доницети. Следват 4 спектакъла на “Бохеми” в същия театър, които имат голям успех. След поредица концерти в които Борис изпълнява главно руски песни и песни от Брамс, той започва репетиции за спектакъла на “Борис Годунов” в Римската опера, където е поканен от диригента Антонио Вото за ролята на монаха летописец Пимен. Това е постановка, която е от изключително значение за Христов – тук той работи с големия бас Танкреди Пазеро (в ролята на Борис Годунов) и режисьора Александър Санин; освен това дебютира в един от най-големите оперни театри Италия. Овациите в публиката и печата за Борис са повече отколкото за самия Пазеро.
Дори през трудните следвоенни години Борис не прекъсва връзката със семейството си, макар че писмата се изпращат и получават чрез хиляди трудности. В България положението на Кирил и Николай е тежко – комунистическия режим бавно, но сигурно ги смачква. Кирил е под непрекъснато наблюдение, а на Николай (вече един от най-известните адвокати в София) е отнето правото да бъде адвокат, след като отказва да се запише в Комунистическата партия. Той е изпратен в трудов лагер и това е началото на неговата душевна, а по-късно и физическа разруха, което неизбежно довежда да неговата трагична смърт през петдесетте години.
За сметка на това в личния живот на Борис нещата се развиват чудесно. Той вече е официално сгоден за Франка и приет сърдечно от близките и. След “Борис Годунов” в Римската опера следват участия в Деветата симфония на Бетовен в Палермо, “Аида” от Верди и “Манон” от Масне в Каляри, “Месия” от Хендел в римския Театро Арджентина. На 4 юни 1947 г. Борис Христов дебютира в Миланската Скала в Немски Реквием от Брамс под палката на Виторио Гуи.
През септември същата година е и оперния му дебют в Скалата в ролята на Пимен от безсмъртния шедьовър на Мусоргски. Успехът на Борис Христов в тази постановка е трамплин за международната му кариера, защото той впечатлява с изпълнението си двама англичани – сър Дейвид Уебстър, главен мениджър на лондонската Ковънт Гардън, който му предлага договор за сезона 1949-50 г. за главната роля в “Борис Годунов” и Валтер Леге, от музикалния отдел на HMV (His Master’s Voice), който му предлага да направи серия записи за музикалната къща по време на спектаклите. Борис веднага подписва договорите и е във възторг; той вече е отхвърлил предложението на Cetra за записи, тъй като не е бил убеден в техническото и ниво и възможностите за международна дистрибуция, но сега HMV му дава най-високото възможно ниво.
Програмата на Борис продължава да е претрупана – той пее, пее, пее и пак пее: Реквием от Моцарт, Девета симфония от Бетовен и “Тристан и Изолда” от Вагнер във Венеция (град в който Борис се влюбва веднага), дебют в ролята на Досифей от “Хованщина” на Мусоргски (отново в сътрудничество със Санин) и Хаген от “Залезът на боговете” на Вагнер в Триест. В тези свои изпълнения Борис работи с едни от най-големите диригенти – Йонел Перлея, Тулио Серафин, Виторио Гуи.
На 5 март 1948 г. Борис Христов дебютира в ролята на Борис Годунов в Театро Масимо в Каляри под палката на Серафин. Това е една от ролите, които ще го превърнат легенда и нищо чудно, че още дебюта му е посрещнат с възторжени отзиви. Но по-голям отзвук има спектакъла на “Хованщина” с който се открива прочутия Флорентински музикален фестивал Maggio Musicale на 24 април 1948 г.; Борис е в ролята на Досифей, а на пулта отново е Виторио Гуи. Няколко дни по-късно Борис дебютира и в ролята на Хайнрих Птицеловеца от Вагнеровата “Лоенгрин”. През лятото следват участия в Рим, между които са 5 спектакъла на Аида в открития театър Терме ди Каракала, а през септември Борис участва във фестивала на съвременната музика във Венеция, където пее в операта “Кардилак” от Паул Хиндемит.
Борис споделя за тази опера, че в нея срещнал изключителни интонационни трудности и затова за вбъдеще избягвал съвременния репертоар. В началото на кариерата си си обаче, той се придържал към съвета на Гуи да приема всичко каквото му предложат, защото това е начин не само да се утвърди, но и да се почуства у дома си в реалността на оперния театър. До края на 1948 г. по съществените изяви на Борис са дебютите му в ролята на Якопо Фиеско от “Симон Боканегра” на Верди, Черевик от “Сорочински панаир” на Мусоргски и Каспар от “Вълшебния стрелец” на Вебер.
1949 г. започва с дебют в ролята на сър Джордж из “Пуритани” от Белини във Венеция, заедно с Мария Калас и Тулио Серафин, след което следва “Хованщина” в Скалата. В тази постановка Борис работи за първи път с диригента Исай Добровен, който е и режисьор на спектакъла. Успехът е невероятен, а сътрудничеството между Христов и Добровен ще даде великолепни резултати през следващите години, между които са и много изключителни записи, но за тях по-късно. През март отново в Скалата Борис има щастието да пее и с легендарния италиански тенор Тито Скипа, вече 60-годишен, в “Тайният брак” от Чимароза – една от малкото комични роли, които Христов е играл през кариерата си. През същия месец и в същия театър е и друг дебют – Падре Гуардиано в “Силата на съдбата” от Верди.
На 28 април 1949 г. Борис е вече в Лондон за прави първия си запис – Песента на Варлаам из “Борис Годунов” с оркестър “Филхармония” и Херберт фон Караян. Престоят в Лондон е кратък – Борис трябва да се във Флоренция за Матеус Пасион и в Рим...за сватбата си.
На 15 май 1949 г. Борис Христов се оженва за Франка де Рензис в Капела Етиопе във Ватиканските градини. Проста церемония, в тесен кръг. Борис има толкова ангажименти, че няма време да се организира нещо по-голямо, а още по-малко пък има време за сватбено пътешествие. За Борис Христов присъствието на Франка е вече жизнено необходимо и такова ще остане до смъртта му 44 години по-късно, въпреки пълното му отдаване на кариерата. През цялата тази блестяща кариера тя е неизменния му съветник – в дома им се пазят безброй листове изписани от по време на репетиции и представления – сценични бележки, мнения за акустиката на залата, за темпата, за интонацията, за съзвучието с оркестъра и т. н.
През лятото на 1949 г. Борис Христов участва в Залцбургския фестивал в два днес почти легендарни концерта под диригентството на Караян – Вердиевия Реквием и Бетовеновата Девета симфония. И фестивалът и градът са доста по различни от военните години, когато Борис пребиваше в Залцбург. Следва друго забележително участие в Люцерн – “Сътворението” от Хайдн с Вилхелм Фуртвенглер на диригентския пулт. Интересно за това участие е да се отбележи, че на репетициите Фуртвенглер укорява немците Зеелер и Лудвиг за недобрата дикция на немски (?!) и посочва като пример за блестяща дикция българина Христов.
През септември Борис прави поредната си дебютна роля – Сенека в “Коронацията на Попея” от Клаудио Монтеверди и отново (за кой ли път?!) предизвиква фурор в публика и критика с изпълнението си. Интересно е да се отбележи, че през октомври Борис пее за първи и последен път ролята на Банко из “Макбет” на Верди и то не на сцена, а в радиоизпълнение за Торинското РАИ, макар че прочутата ария на Банко “Come dal ciel precipita” е една от най-често изпълняваните от него на концертния подиум. В началото на септември Борис и Франка заминават за Лондон, където трябва да се състои дебютът на Борис в Ковънт Гардън в ролята на Борис Годунов. Постановката е made in England – от диригента до певците, от езика до режисурата. Борис знае малко английски, но и през ум не му минава да пее партията на този език. Той настоява и получава съгласие да пее на руски, което предизвиква буря от полемики по вестниците, тъй като останалите певци и хора пеят на английски. Големият проблем обаче се оказва режисьора – 24-годишния Питър Брук, който вече е известен с нетрадиционните си и скандални постановки. Това е първият, но не и последен сблъсък на Борис Христов с режисьори, певци и театрални агенти. Между двамата се разгарят остри спорове по отношение на декорите и сценографията, което в крайна сметка води до съобщение на Борис към сър Дейвид Уебстър, че той възнамерява да се откаже от постановката.
Вляво: Борис Христов като Филип II
Самият Херберт фон Караян, който по същото време е в Лондон за Деветата на Бетовен с участието на българския бас, убеждава Борис и Франка, колко отрицателни последствия може да има един такъв скандал за една кариера, чието международно утвърждаване до голяма степен зависи от това участие в Ковънт Гардън, но Борис остава непреклонен: “Или ще се махне тази сцена, или ще се махна аз!”. Няколко дни преди премиерата, когато положението изглежда почти безнадежно и семейство Христови вече стягат куфарите, сър Дейвид Уебстър съобщава на Борис, че има картбланш за съответната сцена. Премиерата на 19 ноември 1949 г. е триумфална! През следващите 30 години Борис Христов е един от най-обичаните и аплодираните певци в Ковънт Гардън! С Питър Брук се слага началото на цяла поредица конфликти в артистичните среди, които съпътстват Борис почти през цялата му кариера и му спечелват славата на труден характер, главно защото той е човек, който не прави компромиси с изкуството и не е пасивна пионка в ръцета на режисьори, сценографи и диригенти, а активен участник във всеки един елемент на спектакъла – пеенето, актьорската игра, декорите, костюмите, грима.
Пътят към върховете вече е открит пред Борис и той поема смело по него, за да се превърне в легенда. Няма да описвам подробно кариерата му – безкраен низ от триумфални спектакли, концерти и радиоизпълнения – както правих досега, тъй като ще отегча до смърт читателите. Тези които се интересуват ще погледнат таблицата в която тези неща са отразени подробно. Има обаче множество твърде интересни факти, роли и записи, които не мога да не спомена.
През януари 1950 г. Борис дебютира в друга ключова басова партия – Мефистофел във “Фауст” от Гуно. През март същата година пее в “Танхойзер” в Неаполския театър Сан Карло под палката на Карл Бьом. С този спектакъл е свързана следната интересна случка. Карл Бьом се втурва в гримьорната на Христов и заявява: “Браво, Борис, ти си страхотен артист, а гласът ти е изключителен!”. Басът отговаря с леден глас: “Маестро, преди няколко години, когато бяхте диригент на Виенската Щатсопер, се явих на прослушване при Вас и въобще не ме забелязахте.” Бьом е безкрайно изненадан, защото не си спомня случая. “Виждаш ли, Борис, как човек може да допусне ужасна грешка и в изкуството.” Те повече не работят никога заедно.
На 27 май 1950 г. Борис дебютира в другата своя коронна роля (освен Борис Годунов), която го прави легендарен – Филип II из “Дон Карлос” на Верди. Мястото е Флорентинския Театро Комунале, диригента – вече легендарния Тулио Серафин (който дирижира “Дон Карлсо” още от 1912 г.), отзивите – възторжени. В следващите 31 години Борис ще пее тази роля повече от 150 пъти на три континента! Съдбата на Борис Годунов е подобна – тази роля присъства е репертоара на Борис Христов 26 години и също е пята над 150 пъти. В тези две ключови за басовия репертоар роли – баезкрайно драматични и трагични – Борис Христов впечатлява публиката, във всеки един спектакъл с всичко – глас, актьорска игра, грим, костюми и всичко това съчетано в едно пълно превъплъщение в героя, което по мнението на мнозина остава ненадминато!
На същия Флорентински фестивал Борис дебютира и в ролята на Агамемнон из “Ифигения в Авлида” от Глук. Режисьорът Херберт Граф, с който Христов ще работи често и в бъдеще, решава да включи кавалерийското училище на карабинерите, тъй като размерите на сцената позволяват воините да влязат на коне. Борис Христов категорично отказва дубльор – той е отличен ездач и сам води армията си, яхнал бял кон и облечен в пурпурна мантия. “Освен като певец, пожънах аплодисменти и като ездач” спомня си той.
В края на 1949 г. с Борис Христов се свързва Сол Хюрок и му предлага дяволски съблазнителен договор – голямо турне в Америка, което включва откриване на сезона 1950/51 г. в Нюйоркската Метрополитен опера с “Дон Карлос”. Борис приема без да предполага какви трудности ще срещне! Намесва се политиката. На Борис е отказана виза, тъй като господата се уплашили да не би да пуснат на американска земя комунистически шпионин, тъй като Борис е все още с българския си паспорт (не е получил италиански), въпреки че няма никаква пряка връзка с комунистическа България. Абсурдна ситуация, като се има предвид, че Борис Христов никога не е крил антикомунизма си и точно по тази причина се е установил на Запад!
За щастие през 50-те години европейските театри се надпреварват да канят Борис Христов и американския инцидент е бързо забравен. През 1951 г. той дебютира в ролята на дон Руи Гомец да Силва от “Ернани” на Верди и в двете роли из “Княз Игор” на Бородин – княз Галицки и хан Кончак, а през 1952 г. той дебютира и като Мефистофел в едноименната опера на Бойто. Общо ролите, които Борис Христов е пял са около 60, без да се броят партиите в църковните произведения – кантати, реквиеми, оратории.
През юли 1952 г. Борис Христов осъщестява първия си пълен запис на опера – “Борис Годунов”, където изпълнява и трите централни басови партии – Борис Годунов, Пимен и Варлаам. Това се прави за първи път! Някои го критикуват за това, а други се възхищават на фантастичното му превъплъщение в три коренно различни образа.
През 1953 г. той пее Борис Годунов за първи път и в Париж, където има небивал успех, и е наречен, не много оригинално според мен, “новия Шаляпин”. Борис Христов никак не обича подобни сравнения и показателни за това са следните две случки. След прием в музея на операта една възрастна почитателка възторжено заявява: “Вие пеете като Шаляпин!”, следва нетърпящ никакво възражение отговор: “Аз пея, както пея АЗ!”, а когато един френски журналист си позволява да го попита какво мисли за големия руски артист, Христов отговаря с убийствен хумор: “Шаляпин? Никога не съм чувал това име!”.
През октомври 1953 г. Борис Христов прави в Париж и първия от двата си записа на ролята на Мефистофел из “Фауст” от Гуно. Решено е записа на сцената в църквата да се направи в катедралата “Сент Йосташ”, тъй като по всеобщото мнение там се намира най-добрия орган във Франция. Кой знае защо, дали да се пресъздаде нощната атмосфера или поради невъзможност записа да се направи през деня поради службите в храма, се решава сцената да се запише между полунощ и четири часа през нощта. Студът е страхотен и енорийския свещеник, обзет от милост към артистите, им поднася отвреме-навреме горещ чай да се постоплят. Всеки път, когато поднася чай на Борис Христов той възкликва с престорено неодобрение: “О, Господи, да давам да пие и на Дявола!
Може би тук е мястото да спомена две думи за едно най-впечатляващите неща около Борис Христов – неговата дискография, която обхваща един период от повече от 30 години – от първия му запис на 28 април 1949 г. на песента на Варлаам до последните му записи през май/юни 1980 г. на песни от Александър Гречанинов.
Дискографията му е меко казано огромна – само оперите от Верди, на които е направен пълен запис с негово участие са 8; от тях само на “Дон Карлос” има 5 официални записа (2 студийни и 3 от спектакли); “Аида”, “Ернани”, “Силата на съдбата” и “Сицилиански вечерни” са с по 2. Към всичко това се прибавя множество арии из тези опери, записани в студио или на концерт и двата записа на Реквием (1949 г. с Караян и 1959 г. със Серафин). Не мога да пропусна да отбележа някои от тези арии – на първо място прочутия монолог на Филип II “Ella giammai m'amo” в записа с Херберт фон Караян и оркестър “Филхармония” направен на 28 ноември 1949 г. – контрастите в динамиката са поразителни, а за тъгата, болката и мъката, които струят с изключителна сила просто нямам думи! Друг феноменален запис е речитатива, каватината и кабалетата на Гомец да Силва “Che mai vegg'io...Infelice, e tuo credevi...L'offeso onor” направен на 6 март 1951 г. със същия оркестър, но под палката на Анатоле Фистулари. Няма какво да кажа, просто трябва да се чуе!
Интересно е да се отбележи, че Борис рядко е пял комични образи на сцената, винаги е предпочитал драматичните и трагични персонажи. Записите на арията на Лепорело "Madamina, il catalogo e questo" из “Дон Жуан” на Моцарт и арията на Дон Базилио "La calunnia e un venticello" из “Севилския бръснар” на Росини разкриват огромния му потенциал и в тази област. Борис до края на кариерата си съжалява, че така и не му се отдава възможност да пресъздаде на сцена образа на Лепорело, чиято прочута ария той е пял десетки и записал пет пъти. И двете арии фигурират в прочутия му рецитал изнесен на 23 декември 1976 г. в Лугано, където гласът на Борис Христов, вече 62-годишен и с 30-годишна кариера зад гърба си, отново поразява със своята чистота, богатство и мощ.
Разбирам, че съм отегчителен, но трябва да отбележа и Мусоргски – освен двата студийни записа на “Борис Годунов”, в които изпълнява и трите роли (1952 г. с Добровен и 1962 г. с Клюитанс) с участието на Борис Христов съществува и едно радио изпълнение на “Хованщина”, както и множество записи на отделни арии. Емоционалната експресивност в изпълненията на Борис Христов винаги е наистина невероятна, но като че ли тя най-силно изпъква в музиката на Мусоргски. На моменти пеенето (почти декламация понякога) стига до такъв трагизъм, какъвто е просто трудно да си представи човек, че може да се изрази с глас! Прекрасен пример за това е монологът на Борис "Достиг я высшей власти", “Прощаването и смъртта на Борис”, както и Серенадата из цикъла “Песни и танци на смъртта”.
С творчеството на Модест Мусоргски е свързано може би най-колосалното постижение на Борис Христов в областта на звукозаписа – той е първия, който осъщестява пълен запис на всичките 63 песни на големия руски композитор в периода 1955/57 г., които са издадени в 4 плочи, към които има красив албум, в които са дадени текстовете на всички песни (в оригинал и превод на английски, италиански и френски) и историко-естетически анализ на всяка една от тях (дело на самия Борис Христов). Един критик заявява дори, че му се струва, че най-великото произведение на Мусоргски не е “Борис Годунов”, а тези 4 плочи.
Тук трябва да отбележа, че репертоара на Борис Христов излиза далеч от рамките на операта. Той е записал и безброй руски песни – както народни, така и от Римски-Корсаков, Чайковски, Бородин (заедно с два записа на “Княз Игор”, в които пее и Галицки и Кончак), Кюи, Балакирев, Гречанинов, Глинка, Рахманинов. Трудно изброими са и камерните концерти, в които Борис Христов е пял много от тези песни. Той е един от малкото, които са съумяли да постигнат върхове на оперната и концертната сцена. Да не говорим за огромната му роля при популяризирането на руските песни. Няма да се спирам повече върху песенния репертоар, но горещо Ви препоръчвам да чуете “Пророк” от Римски-Корсаков в уникалния запис с Андре Клюитанс и прекрасния текст на Пушкин. Човек не може да не остане поразен от невероятната мощ и плътност на гласа и в същото време от гъвкавостта и подвижността му!
Освен операта и песните (класически и народни) има и трето направление в записите на Борис Христов – църковно-славянската музика. Тук се отнасят главно уникалните записи на поредица български и руски църковно-славянски песнопения направени през октомври 1976 г. и “Liturgia domestica” от Александър Гречанинов записана през ноември 1979 г. И двата записа са направени в “Александър Невски” и още веднъж разкриват музикалната универсалност и уникалност на Борис Христов.
Операта, песните и църковната музика са три различни свята; и в трите, както каза веднъж една радиоводеща “Борис Христов е единственият и Борис Христов винаги ще си остане Борис Христов”.
В живота на Борис Христов не липсват и лични драми. През лятото на 1956 г. той дебютира в най-известния Южноамерикански театър – “Колон” в Буенос Айрес с две от коронните си роли – Борис Годунов и Мефистофел от “Фауст” на Гуно. По същото време Франка е бременна и Борис е извънредно щастлив, че ще става баща. На една репетиция на Франка и се завива свят и тя губи съзнание за кратко, след като се свестява веднага отива в болницата сама, за да не прекъсва репетицията. Лекарите са категорични – налага се спешна операция. Борис се прибира вкъщи и не заварва жена си, когато му казват какво е станало, той се хвърля в първото такси и пристига в болницата. Операцията е свършила, Франка е добре, но детето е загубено и те няма да могат да имат повече деца. И двамата са съсипани. Фанатичен професионалист Борис продължава репетициите, а мъката му остава скрита за колегите му. Спектаклите имат триумфален успех.
След Южна Америка най-после се осъществява и американското турне, което се е оказало невъзможно преди 6 години. Сол Хюрок е организирал поредица спектакли и концерти. Най-забележителното от това американско турне е финалът му – галаконцерт на 10 декември 1956 г. в студията на NBC в Ню Йорк под диригентството на Алфред Валенщайн. В концерта участват изключителни артисти, като например пианиста Артур Рубинщайн. Борис Христов изпълнява “Прощаването и смъртта на Борис” из “Борис Годунов”. Франка си спомня: “Бях в ложата заедно с президента на NBC и със съпругата на Артур Рубинщайн, която, убедена в значимостта на съпруга си, почти не ме погледна. Големият пианист след изпълнението си дойде в ложата и изслуша мълчаливо “Прощаването и смъртта на Борис”. След това Рубинщайн, силно развълнуван, ме прегърна и ми каза (без да обръща внимание на погледите на жена си), че Борис е единствен, че е по-добър от Шаляпин, че е изключителен и че той никога не е слушал подобен артист.
Следващото американско турне, през есента на 1957 г., също има огромен успех, но завършва преждевременно с конфликт. Концертите трябвало да бъдат 25 и то доста добре платени, но програмата е убийствена – един ден Борис трябва да пее в Канада, където е 15 градуса под нулата, а на следващия в Калифорния, където е 30 градуса на сянка. Борис се отказва от договора. “Губите цяло състояние” – избухва Хюрок, на което Христов отговаря твърдо: “Иначе ще изгубя гласа си.
Сред множеството конфликти на Борис Христов особено известен е този с Мария Калас. През януари 1955 г. те пеят заедно в “Медея” от Керубини. Борис, след като вижда, че неговата роля (на Креон) е орязана поне с една трета, отказва да участва. В крайна сметка съкращенията са премахнати и Борис приема ролята, но Калас започва да се цупи, тъй като Креон сега е станал твърде централен герой. Следва измъчено помирение между двамата, което обаче се оказва само затишие пред буря. По време на молитвата на Креон избухват викове, освирквания и обиди от клакьорска група, за чието наемане е отговорен не друг, а съпругът на Мария Калас. Стига се дори да нахлуване на полиция в ложите, за да се успокоят разгорещените страсти. Когато в края на второ действие Калас се приближава към сцената, за да се поклони сама, Борис и препречва пътя с думите: “Или всички излизаме заедно или никой не излиза”. Въпреки буйните аплодисменти никой не излиза на сцената, а накрая театралния директор обяснява ситуацията: “О, нищо сериозно. Просто малко допълнение към гръко-българската война”. Калас и Христов приключват предварително заявените спектакли и никога повече не пеят заедно на оперната сцена.
Друг титаничен конфликт се разиграва между Борис Христов и друг голям български бас – Николай Гяуров. Всичко става в края на 1960 г. и началото на 1961 г., когато двамата участват в постановка на “Дон Карлос” в Миланската Скала – Борис Христов в ролята на Филип II, а младия Гяуров в ролята на Великия Инквизитор. Между двамата велики баси веднага се разгаря омраза, за която основна причина е политиката – Гяуров е подкрепян от комунистическия режим в България; от същите тези хора, които отказват виза на Борис, за да се прибере в родината си за погребението на баща си по-рано същата година. Парадоксално, но през цялата си 40-годишна кариера Борис Христов не е пял пред публика в родината си след дебюта си в Италия, именно поради политически причини свързани с комунизма в България! Цяло чудо е, че му е било позволено да прави записи в България и то на църковна музика! Но да се върна на конфликта с Гяуров. Публиката е потресена от гнева, който се развихря с невероятна сила на сцената, като повечето хора си мислят, че това е резултат само от драматичната сила на операта. Конфликтът става нетърпим и Борис заявява, че театърът е малък за двама им. Ръководството на Скалата избира Гяуров и той се превръща в неин любимец през следващите десетилетия! На Борис Христов предлагат да приключат договора му с четири представления на “Парсифал”, за които вече са започнали репетициите. На 11 май 1961 г. вратите на Миланската Скала се затварят завинаги за Борис Христов.
В средата на 60-те години една лична драма става причина вече превърналия се в жива легенда певец да започне да завоюва цялата си слава кажи-речи отначало. В края на 1964 г. той получава тежък мозъчен кръвоизлив. Подложен е на изключително тежка операция, която продължава 18 часа! Изходът от подобна операция рядко е успешен. Във вестниците вече се подготвят статиите, които се пишат, когато някоя известна личност почине. Обаче...не само, че операцията е успешна, но и още на следващата пролет през 1965 г. Борис Христов е вече напълно възстановен, без каквито и да е физически или психически увреждания. Но от нито един театър не идва предложение за спектакъл! До края на годината идват само няколко плахи покани за концерти – Девета симфония на Бетовен, Реквием на Верди (за които е “виновен” старият му приятел Виторио Гуи), песни и арии, но нито един оперен спектакъл. Нито един театър не иска да рискува и да покани Борис Христов, а само година по-рано театралните директори са се хващали за косите само и само да осигурят феноменалното му гласово и актьорско присъствие. Най-после един театър рискува: може би театърът, който най-много обича Борис през всичките години на кариерата му, там където той е получил най-много и най-бурни аплодисменти – Ковънт Гардън. Сър Дейвид Уебстър, който между другото единствен, като представител на една институция изпраща цветя на Борис в мрачните дни на болестта му, го кани за 7 представления на “Борис Годунов” в края на 1965 г. и началото на 1966 г. Целия оперен свят е потресен от силата с която Борис Христов се завръща на сцената!
Разбира се, в края на 60-те, 70-те и началото на 80-те години кариерата на Борис Христов не е така интензивна, както по-рано. Той пее по-малко на брой роли и повече набляга на концертна дейност, но това не означава, че тези години трябва да се подценяват, още повече, че през тях, и без това огромния му репертоар, се увеличава още повече – той пее за пръв път в “Разбойници” от Верди и “Саул и Давид” от Нилсен.
Неговото последно участие в опера е през януари 1982 г. в Парма в ролята на Филип II, където в ролята на Елизабет му партнира Гена Димитрова и това слага началото на нейната блестяща международна кариера. Въпреки, че тя отдавна пее в престижни театри, именно това участие с Борис Христов е решаващо за нейната кариера и я прави истинска звезда.
Последният му концерт е на 2 юни 1986 г. в Българската академия в Рим, където изпява “Многая лета” от Бортнянски заедно с хоровата капела “Светослав Обретенов”. След лятото Борис е ангажиран за концерти с диригента Рикардо Шайи в Амстердам. За съжаление тези ангажименти не се осъщестяват – здравословното му състояние се влошава рязко и с кариерата му е свършено. Започва преподаване в Българската академия. През 1992 г. нови здравословни проблеми го принуждават да спре и тази своя дейност. На 28 юни 1993 г. новината за смъртта на Борис Христов обикаля света.
Накрая, в заключение, бих искал да спомена няколко думи за Българската академия в Рим – великолепен пример за патриотизмът на Борис Христов, който винаги е бил един истински БЪЛГАРИН! Факт е, че между 2000-те тома литература в библиотеката на Борис малката извехтяла “История славяноболгарская” заема своето място; факт е и, че Борис откупува на баснословна цена от един италиански колекционер оригинален портрет на Ботев! Но аз май пак се отнесох....та за какво говорех? А, да! За Българската академия. Още през 70-те години у него се заражда идеята да превърне римската си вила в учебен център, където да се обучават млади и талантливи български гласове. През април 1978 г. вилата е дарена на българската държава – започват дълги и упорити борби с Министерство на културата в София и с малоумните комунистически бюрократи, докато всичко се узакони и официално се открие Българската академия в Рим. Не един и двама български певци са започнали триумфална международна кариера от това място.
Едва ли има по-подходящ завършек за тези някоко думи в памет на Борис Христов от самите негови думи казани пред български кореспондент в Милано през 1960 г.: “Кой не иска да се върне у дома?...Как искам да отпочина на родна земя...Сега обаче имам извънредно много задачи. Аз нямам право да се отказвам от моите ангажименти, защото България трябва да се гордее с мене така, както и аз се гордея, че съм българин!”
P. S. Разбира се, това е само един щрих от творчеството и живота на Борис Христов. В него липсват твърде много неща от цялата картина, но все пак надявам се, че съм успял да Ви заинтригувам поне малко.
