Животът на героя

-


"Животът на героя", който промени историята

Автор: Александър Арсов

Обикновено когато нещата в класическата музика опрат до авторитетно критикуване с цел задоволяване на личната и безгранична суета, до жестоко оплюване в опит да се прикрият собствени комплекси, или просто до откровено избиване на простотия, която е не втора, ами направо първа природа за мнозина, тогава най-често се говори за Херберт фон Караян. Има обаче един композитор и една музика, когато всички тези очарователни интелектуалци или ценители (а най-често и двете наведнъж) замлъкват, а именно - симфоничните поеми на Рихард Щраус, към които спокойно биха могли да се причислят и двете му симфонии, "Алпийската" и "Домашната". В това отношение Караян единодушно (е, с някои редки, но за сметка на това тежки, психични отклонения) е признат за един от най-големите интерпретатори откакто съществува звукозаписна техника. Впрочем, голяма част от тази гениална музика е композирана съвсем малко преди нейното откриване, но това са подробности. Творбите на Рихард Щраус винаги са били неразделна част от репертоара на Караян и постоянен извор на вдъхновение през целия му живот, но подробното разглеждане на огромния брой записи на симфонична и оперна музика през годините надхвърлят както обема на тази статия, така и моите скромни възможности. Затова тук ще ви представя една единствена симфонична поема, и то в един точно определен запис, който, както ще видите, има историческо значение - за Караян, за DG, за историята въобще. Или поне за историята на музиката през XX в. И така, кой е този герой и как така неговият живот взе, че преобърна историята?

Естествено, става въпрос за прочутата творба на Рихард Щраус "Животът на героя", оп. 40 (Ein Heldenleben, op. 40), която носи оригиналното немско подзаглавие Tondichtung für grosses Orchester - симфонична поема за голям оркестър. Типично за Рихард Щраус творбата е смазващо грандиозна и предназначена не за голям, а за огромен оркестър - четворни дървени духови инструменти, осем валдхорни, пет тромпета, две туби и т. н. да не отегчавам читателя с инструментознание. Композирана през 1898 г., "Животът на героя" всъщност е последната симфонична поема на Рихард Щраус - с изключение на двете му симфонии! - и бележи най-важния повратен момент в живота на композитора, на границата на две столетия, когато той се обръща почти изключително към композирането на опери (за жалост според мен), които до края на живота му съставляват основната част от неговото творчество. Творбата може да се раздели съвсем условно на шест части, тъй като между тях няма абсолютно никакви паузи - непрекъснат звуков поток с продължителност около 40-45 минути, който пресъздава с неподражаема грандиозност Героя, неговите врагове, битки, постижения (героични, естествено) и, още по-естествено - неговата любима (тук под формата на соло цигулка). Опазил ме Господ да правя музикално-естетически анализи или да се занимавам с дълбокомислените твърдения на критиците, че Рихард Щраус, в изблик на чудовищен егоизъм, си направил музикален автопортрет в тази симфонична поема и т. н. Затова спирам дотук. Склонен съм да се съглася, че на този свят няма нищо съвършено. Някои неща, обаче, са дяволски близко до съвършенството и мисля, че те определено са неописуеми. "Животът на героя" от Рихард Щраус е сред тези редки бисери на музикалното изкуство, които просто трябва да се чуят, и то задължително в блестящо изпълнение. Точно тук стигаме до Хърби.



Симфоничната поема "Животът на героя" на Рихард Щраус несъмнено е било едно от любимите произведения на Херберт фон Караян и понеже не обичам да дрънкам празни приказки, ще приведа цифри. Караян е дирижирал "Героя" на 70 концерта в продължение на 55 години - от 1933-та с оркестъра на Градския театър в Улм до 1988-ма с Берлинската филхармония, - между които има дори изпълнения като гост на Ню Йоркската и Лос Анджелиската филхармонии, запазени впрочем на пиратски записи (общо тези изпълнения са над десет, но останалите са с Берлинската филхармония къде ли не по света), макар че едва ли някога ще бъдат издадени официално. Като оставим настрана пиратството, въпреки цялата ми привързаност към него, Караян е оставил три официални студийни записа на "Героя", всичките с Берлинските филхармоници, но направени за две различни компании - EMI (1974) и DG (1959, 1985). Последният запис, дигитален и с убийствено качество на звука, е използван и за видео продукцията на Telemondial и SONY от същата 1985-та година. Записът за EMI пък е забележителен с дълбочината и усещането за присъствие на живо в концертната зала, което създава у слушателя. Впрочем това е характерно за почти всички записи на Караян за EMI , на които тон-режисьор е Волфганг Гюлих - по всяка вероятност главният "виновник" за толкова различното звучене от по-полирания и по-плътен звук на записите за DG, където тон-режисьорското място е окупирано най-вече от Гюнтер Херманс. Но всичко това са подробности, които може би не са съвсем безинтересни за ценителя на тази музика, но със сигурност нямат и някакво особено голямо значение. Освен ако горкият човек не залита из мрачните дебри на аудиофилството, но това вече са твърде тежки случаи, пред които съм безсилен.

Без капка преувеличение може да се каже, че и трите записа са велики, просто защото и в трите на диригентския подиум е Херберт фон Караян, но какво прави първият от тях уникален? Може да се предположи, че не е интерпретацията на творбата, макар че нейните мащаби дават кажи речи необятни възможности за различен прочит. Известни разлики, разбира се, има, но очевидно още през 1959 г. Караян е имал ясна концепция как трябва да звучи "Животът на героя" и тя не е имала нужда от съществени ревизии през следващия четвърт век. Техническото ниво на записа от 1959 г. също не би могло да бъде основен белег на неговата значимост, даже според мнозина то е основният (че и единствен даже) недостатък на това изпълнение. Макар че качеството на звука е отлично за времето си, по-късните записи (особено дигиталното чудовище!) го превъзхождат значително, а при Рихард Щраус - с неговата страховита оркестрация и дяволски сложни полифонични хрумвания - техническата страна на един запис трудно би могла да остане на второ място. Тогава какво? Както повечето сложни въпроси, и този има съвсем прост отговор: историята.

Странна птица е историята. Има особено чувство за хумор и не винаги е лесно човек да разбере шегите й, а още по-трудно е да ги оцени и да извлече всички ценни поуки от тях. Сигурно ви се е случвало да се замисляте колко различен щеше да е целият ви живот, ако това или онова наглед незначително събитие не се беше случило; ако понякога можехме да предвидим огромните и невероятно продължителни във времето последствия, колко по-лесен щеше да е животът ни. И колко по-скучен! Ех, пак се отнесох нанякъде, извинявайте. Да се върна на темата... Записът на симфоничната поема "Животът на героя" от Рихард Щраус, който Херберт фон Караян прави между втори и четвърти март 1959 г. е във всяко едно отношение исторически и ако той не се беше случил, или не беше станал толкова блестящ, тогава историята на класическата музика през втората половина на миналия век със сигурност щеше да е различна. Вероятно - много различна! Това е първият запис на Караян за DG след Втората световна война и именно след него той подписва с известната компания един договор, който слага началото на неговата собствена легендарна слава. До смъртта си, точно 30 години по-късно, Караян прави заедно с Берлинските филхармоници (а през 80-те години и с Виенските) огромно количество записи за DG, включително и всичките си дигитални такива след въвеждането на компакт диска през 1980 г. Разбира се, през тези десетилетия Караян също така прави великолепни записи за EMI и DECCA, но на порядъци по-малко в сравнение с колосалното му наследство за DG. Трудно е да бъдат изброени - само интегралите със симфонии на Бетовен и Брамс са записвани по три пъти (през 60-те, 70-те и 80-те години), същото важи и за последните три симфонии на Чайковски (два пъти с Берлинчани и веднъж с Виенчани, през 80-те), когато към всичко това се прибавят интеграли със симфониите на Шуман, Менделсон и Брукнер, както и огромно количество творби от Лист, Рихард Щраус, Сибелиус, Григ, Холст, Шостакович, Росини, Вебер, Бах, Моцарт, Хайдн, Берлиоз, Дворжак, Сметана, Малер, Стравински и кой ли още не, става наистина страховито. През годините името "Караян" се асоцира автоматично не само с Берлинските (и донякъде Виенските) филхармоници, но и с компанията Deutsche Grammophon, която му дава не само най-високото възможно техническо ниво за осъществяване на записи, но и възможността да бъде "в крак" с последните технически нововъведения в света на звукозаписа. Без дългогодишната подкрепа на DG, Караян вероятно нямаше да успее да постигне толкова забележителни върхове като диригент - и в техническо, и в художествено отношение. Без всички тези записи за прочутата компания по всяка вероятност и самият Караян нямаше да се превърне в легенда от такава епична величина. Разбира се, процесът е двупосочен и DG са извлекли не по-малки дивиденти от сътрудничеството си с Караян, отколкото той самият. Всъщност, ако днес компанията се радва на неоспорим престиж в областта на класическата музика, то основната заслуга за това е не на някой друг, а именно на Херберт фон Караян. Началото на тази легендарна симбиоза е поставено тогава, през март 1959-та...



В началото на 1959 г. Караян е на върха на славата си, която обаче не дава признаци за превръщане в легендарна. Втората световна война и периода на "денацификация" след нея са забравени, вече повече от 10 години залцбургския маестро дирижира Лондонския оркестър "Филхармония" и прави с него великолепни записи за EMI (включително и първия си интеграл със симфониите на Лудвиг), подготвя се да започне и една серия (днес легендарни!) записи за DECCA с Виенските филхармоници, триумфира във Виенската опера, където урежда гастроли на италиански певци от Миланската Скала, които предизвикват небивал фурор. Но зад блясъка на славата и успехите дебне тъмната сянка на един потенциален грандиозен провал, който Караян сигурно е усещал. Четири години по-рано той е наследил Фуртвенглер начело на Берлинската филхармония, а от три години е назначен пожизнено на тази длъжност - безпрецедентна чест и огромна отговорност. Караян може да е бил всякакъв, но със сигурност не е бил глупак и си е давал отлично сметка, че трябва да се утвърди безапелационно като главен диригент на Берлинчани, а това може да стане само по един начин - със записи и договор с голяма компания. Караян и DG се знаели отдавна, още от 1938 г., когато Маестрото направил първия си запис и подписал първия си договор с тях, ала след Втората световна война - нищо! Ханс Ритер, продуцент за DG на "дебютния следвоенен" запис от 1959 г., си спомня колко важно е било за фирмата да спечели Караян за обогатяване на каталога й, а също така и изненадата си, когато по-късно Маестрото му доверил колко силно е искал този договор и той самият. Предполагам Херберт отлично е разбирал, може би дори блестящо е пророкувал в следващите десетилетия, че това е големият шанс в живота му, че концертите и турнетата не са достатъчни за солидното укрепване на изключително важната му позиция - трябват записи. Онези три дена в началото на март 1959 се оказват преломни - за Караян, за Берлинската филхармония, за DG, за историята на музиката. Забележете - през 1960 г. Караян прави последния си запис с Лондонската "Филхармония" и в следващите години записва с Берлинчани за EMI сравнително малко неща (много по-малко отколкото за DG; макар че качеството в никакъв случай не е по-ниско, даже напротив!); през 1963 напуска Виенската опера и цели 13 години не дирижира там; през 1965 г. окончателно приключва и поредицата си записи с Виенската филхармония за DECCA, по-късно прави само няколко пълни записа на опери за тази компания. Въпреки намесите на Скалата през 60-те и на Виенската филхармония през 80-те, на EMI или DECCA чат-пат, 30 (тридесет!) години Светата Троица Караян-Берлинчани-DG (може да направим и ангелски квартет като добавим Гюнтер Херманс) остава непокътната, превръща се в мит и оставя за поколенията толкова грандиозен паметник на музиката, че и най-злите езици замлъкват пред него. Днес е доста трудно да си представим - като знаем последствията - че този запис на "Героя" и последвалия го исторически договор са станали почти по силата на случайността и надали някой тогава, дори и най-върлите оптимисти, са очаквали това сътрудничество да придобие такива легендарни мащаби, на практика без аналог в областта на класическата музика, ако не и в звукозаписната индустрия въобще. Музикален гений, технически перфекционизъм и бизнес нюх - ето така се става легенда!



Днес можете да откриете историческия запис на "Животът на героя" в доста различни издания. Най-известното, разбира се, е от поредицата The Originals, където е добавена една Вагнеровата "идилия", посветена на сина му Зигфрид и записана от Караян през 1977 г. Напоследък излезе и Master Recordings, колекция от 10 диска, всички поместени в тези елегантни картонени опаковки, правещи традиционните пластмасови кутийки да изглеждат непростимо грубовати, която обхваща някои от най-забележителните записи на Маестрото в периода 1959-1979 г. Първият диск, естествено, е легендарният запис на "Героя" от 1959 г., само че този път към него е добавена симфоничната поема "Веселите шеги на Тил Ойленшпигел", отново на Рихард Щраус, но записана през 1973 г. Дискът лесно може да се намери отделно, така че не е необходимо да си купувате цялата колекция от десет парчета. И в двете издания е поместен един и същ ремастер на записа и, следователно, е без значение кой ще си вземете - няма да сбъркате! Дори като оставим настрана историческата стойност, за която стана надълго и нашироко стана дума тук и която представлява интерес повече за Караяноманите, този запис на "Животът на героя" е достоен, даже бих казал "задължителен", за колекцията на всеки ценител на симфоничните творби на Рихард Щраус. Да, вярно, звукът не е кристален и някои моменти в медните духови инструменти могат да ви изкъртят колоните, но като компенсация за нанесените материални щети ще получите изключителна интерпретация на гениална музика, а като бонус към нея - забележителното солово участие на Михел Швалбе, концертмайстора на Берлинската филхармония, който определено знае как се пипа цигулка. Ако с всичките подробности около създаването на записа и неговото значение за историята съм ви отегчил, това няма никакво значение, но ако съм ви накарал да мислите, че този запис няма никакви артистични достойнства, то съм направил голяма грешка... Приятно слушане!