Марта Аргерих: Дебют по латиноамерикански
Автор: Александър Арсов
Понякога се случва така, че дори предразсъдъците не могат да спрат човек да се възхити от нещо, което вътрешният глас на разума му казва, че не е достойно за възхищение. Сърцето, обаче, е на друго мнение. Така се случи с мен и с дебютния рецитал на Марта Аргерих. Никога не съм бил неин почитател, още по-малко пък голям, но този диск наистина ме покори. Може би за това имат значение физическата привлекателност на младата Марта, истинско въплъщение на латиноамериканската чувственост - буйни черни коси, тъмни очи с премрежен поглед, изящно оформени и сочни устни, ама да не се отнасям твърде много натам, накъдето не трябва - или историческото значение на този рецитал, което днес, близо петдесет години по-късно, абсолютно никой по никакъв начин не би могъл да оспори. Както и да е, това са подробности. Нека да започна с две думи за това коя всъщност е Марта Аргерих, чието име, поради ширещата се хорска неграмотност, понякога можете да срещнете и като "Аргерич".
Марта Аргерих в родена на 5 юни 1941 г. в град на име Буенос Айрес, който - в случай, че не знаете - е столица южноамериканската държава Аржентина. Започва да свири на пиано още тригодишна, а на осем е нейният концертен дебют с Първия концерт на Бетовен. През 1955 г. семейството й се премества в Европа, където Марта учи за известно време при големия Фридрих Гулда. Светът разбира, че на небосклона на клавирното изкуство се появила нова звезда, през 1957 г., когато едва 16-годишната Марта Аргерих печели клавирните конкурси в Женева и Болцано (на името на Феручо Бузони) в разстояние само на три седмици. Подобни конкурси, разбира се, са напълно извратена работа, тъй като е абсолютно ненормално изкуството да се оценява по какъвто и да било начин. Те обаче имат едно огромно предимство, особено за млади музиканти - правят ги известни и им осигуряват солидни възможности за изява както в концертните зали, така и в звукозаписното студио (образно казано, тъй като повечето записи всъщност се правят в концертни зали). Младите, талантливи и амбициозни лауреати на тоя или оня престижен (уау!) конкурс незабавно се затрупват с предложения за концерти и записи, но през мъглата на времето остават да блестят само някои от тях. Много малко всъщност. Марта Аргерих остана. Вярно, остана може би донякъде с ексцентричността на характера си, с онази прочута самота, която чувствала на сцената при соло рециталите си и която я накара да ги прекрати от осемдесетте години насам (включително и в студиото), както и с демонстративното си оттегляне от журито на Шопеновия конкурс във Варшава през 1980 г., след като то отстрани обявения за гений от нея Иво Погорелич. Сеньора Аргерих, обаче, остана и с нещо друго - с много музика, макар и предимно като солист на оркестър или в интимно камерно сътрудничество - с бразилския пианист Нелсън Фрайър, цигуларя Гидон Кремер, виолончелиста Миша Майски или други странни (като нея) птици, но несъмнено големи музиканти. Марта Аргерих продължава концертните си изяви и днес, главно в областта на камерната музика и отдавна прехвърлила шейсетте, а за мен прочутите й думи, че обича да свири на пиано, но мрази професията на пианист винаги са били повод за сериозен размисъл. Сигурен съм, че има страшно много хора на този свят, които биха дали мило и драго за неин солов рецитал днес или нов запис, в която да не присъства никой друг освен нея. Нека сега обаче да се върнем назад във времето... доста назад всъщност - 48 години.
1960-та. След люта борба между звукозаписните компании в продължение на три години, Deutsche Grammophon (DG) е спечелила младата аржентинка и през месец юли Марта Аргерих вече е в прочутата зала "Бетовен" (Beethoven-Saal) в Хановер, където записва своя дебютен рецитал, за който всъщност се предполага, че става въпрос в тази статия. Наистина е трудно да се опише с думи такова чудо! Едва ли и най-оптимистичните люде от прочутата звукозаписна компания са предполагали каква бомба ще се окаже този запис, избухването на която ще отеква с десетилетия. Още като хвърли един поглед на програмата, човек остава изумен от нейната техническа и художествена предизвикателност, а първото слушане мен лично ме остави наистина в шок от това какво може да направи с пианото едно току-що навършило деветнадесет години момиче. Повтарям - деветнадесет (цифром - 19) години! Техническата виртуозност на безобразно младата Марта е толкова впечатляваща и покоряваща, че редовно й докарва обвинения в липса на каквото и да било друго. Склонен съм да не се съглася с последното. Вярно, че темпата, динамиките и акцентите на сеньора Аргерих винаги (ама наистина винаги!) са много различни от който и да е друг запис на съответната творба, но точно там е нейната сила. Марта Аргерих е винаги различна. Тя е уникална. А дали някой я харесва или не - това е негово лично мнение и то има, евентуално, някакво значение само и единствено за самия него. Аз лично й се възхищавам, защото каквото и да свири, Марта Аргерих винаги го прави да изглежда като спонтанен изблик на бурна страст. Може би това е неподражаемата латиноамериканска кръв, не знам. Но стига празни приказки, да се върна (отново) на "Дебютния рецитал", където всичко това е повече от красноречиво илюстрирано.
Началото е главоломно - Скерцо № 3 в до диез минор, оп. 39, от Фредерик Шопен. По дяволите! Тези свръхбързи октави и този адски див финал си заслужават! Обвинителите от Инквизицията "Антивиртуозна поетика" да се заслушат във втората тема, изсвирена с толкова чувство, че всъщност доминира над октавовите дивотии, а прочутото й повторение в лявата ръка малко преди финала... без думи! Следват две рапсодии, оп. 79, от Йоханес Брамс, апотеоз на толкова характерната за него сдържана, но притежаваща нещо епично, страст. Е, да, Марта Аргерих определено няма задълбочеността на един Вилхелм Кемпф примерно, но тук е страстта. Сигурно ставам банален вече с тази страст, обаче... Не знам дали и самият Брамс е могъл да си представи какво може да се вложи в тези две негови рапсодии. От дълбините на душата лесно се излиза с безумно виртуозната Токата, оп. 11, от Сергей Прокофиев. Няма смисъл да се заблуждаваме - в пиесата на руския композитор няма нищо повече от смразяваща кръвта виртуозност, не може и дума да става дори за някакви други достойнства, но ако все пак ценителите на Прокофиев откриват някаква художествена стойност, напълно ги разбирам. В ръцете на Марта виртуозността е страшно оръжие, както и напълно достатъчно за увековечаване. Дори и днес - 48 години по-късно, да ви напомня! - това нейно изпълнение е еталон, с който всички останали неизбежно се сравняват, а ултра-супер-хипер-мега бързият финал без преувеличение може да е каже, че е легендарен. Всеки път, когато слушам това изпълнение - цялото, не само финала! - се чувствам като пирон, който го млатят с чука отгоре и потъва все по-дълбоко и по-дълбоко... Малката почивка с един от най-изящните примери за звукова живопис - "Игра на водата" от Морис Равел - и елегантната разходка с гондола по венецианските канали, дори и ако гондолиерът е леко пийнал - Баркарола във фа диез минор, оп. 60, на Шопен - е добре дошла, защото следва последната пиеса от този рецитал, а нейното изпълнение... вече е нещо наистина шокиращо. Това е известната Унгарска рапсодия № 6 от Ференц Лист, финалните октави на която са едно от най-прочутите технически предизвикателства в клавирната литература въобще и не са кой знае колко много тези, които успяват да се справят задоволително с тях. Трябва да призная, че на Марта опрелено й липсва очарователната лирика, която крият началните части на тази рапсодия, но финалът... финалът компенсира абсолютно всичко! Именно заради него това е още едно изпълнение на Марта Аргерих (също като Токатата на Сергей), което близо пет десетилетия по-късно остава един от абсолютните върхове. Фантастичнотото съчетание на мелодия и мощ, чистота и бързина, спокойно издържа сравнението с легендарните записи на Владимир Хоровиц и Гьорги Цифра направени преди нея, а още по-спокойно превъзхожда повечето изпълнения записани след нея.
Всеизвестен факт е, че DG са големи сладури и ярко доказателство за това е тяхната чудесна поредица The Originals, която представлява дигитално ремастерирани издания на най-големите бисери от каталога им през годините, главно 60-те и 70-те, но не само. Освен това и цената на тези дискове е сравнително ниска - парите карат света да се върти, няма какво да се лъжем. Благодарение на тази поредица днес фантастичният "Дебютен рецитал" на Марта Аргерих е достъпен с невероятно добър (за запис от 1960 г.) звук, а за всички Аргерихомани има и специален бонус - една от най-титаничните клавирни композиции на Романтизма, Сонатата в си минор на Лист, записана от аржентинската красавица 11 години по-късно - юни 1971 г. в Мюнхен. Това е още едно изпълнение в бясно темпо и с акценти каквито - повярвайте ми! - не сте чували. Някои казват, че това не било Лист - това било Аргерих. Може и така е, те така казват за всички изпълнения на Марта. Аз бих се задоволил с крайно предпазливото твърдение, че това е един много оригинален (да се чете "труден за възприемане") прочит на Лист. Независимо дали сте почитател на Марта Аргерих или не, ако сте истински ценител на клавирното изкуство - трябва задължително да имате този диск. Пожелавам ви приятно слушане и колкото се може по-лек шок.
Няма коментари:
Публикуване на коментар