Шокиращият пианист

Владимир Хоровиц

Автор: Александър Арсов, (Waldstein), вторник 14 октомври 2003.

Той вероятно е най-известният пианист на XX в. Според мнозина е и най-великият. Аз лично не бих казал, че за мен той е най-великият, но със сигурност е най-шокиращият пианист, който някога съм чувал. Неговите изпълнения винаги са с поразителна динамика – в един момент едва долавям пианото, а в следващия колоните ми гръмват до пръсване и косата ми се изправя.

...

Животът на Владимир Хоровиц обхваща периода между 1 октомври 1903 и 5 ноември 1989 г. През тези повече от 86 години почти 7 десетилетия са отдадени на концертиране по целия свят. Тук може би е мястото да спомена една от най-интересните подробности за Хоровиц, а именно, че в кариерата си на пианист-виртуоз той четири пъти се оттегля от сцената: 1936-38, 1953-65, 1969-74 и 1983-85 г. Започва да учи пиано на 6-годишна възраст с майка си, на 15 постъпва в консерваторията в родния си град Киев, която завършва за две години с почести, като учи при Феликс Блуменфелд и Сергей Тарновски. На 17 е официалния му дебют в Харков. Следват концерти в Киев, Москва и Ленинград, с които започва една от най-впечатляващите кариери на века. През 1924 г., едва 21-годишен, изнася серия от 23 рецитала в Ленинград в които представя повече от 200 творби.

През 1925 г. Хоровиц прави първото си Европейско турне – концертите му в Берлин, Хамбург и Париж са триумфални. Хоровиц използва тази възможност, за да избяга от Революцията и не се връща повече при семейството си в СССР до 1986 г. Успехът на Хоровиц в Европа не е остава без последствия – на 12 януари 1928 той прави американския си дебют в Карнеги Хол, където свири Първия концерт на Чайковски. Това е знаменит концерт, защото на него своя американски дебют прави и една друга легенда – диригентът Томас Бийчъм. В Америка Хоровиц започва нов живот – запознава се и става близък приятел със Сергей Рахманинов, а през 1933 г. се запознава с Ванда Тосканини – дъщеря на прочутия италиански диригент Артуро Тосканини, за която се жени през декември същата година в Милано. Седем години по-късно, след като ужаса на войната залива Европа, те се преместват да живеят в Америка. Хоровиц става американски гражданин и спомага за набирането на огромни суми в полза на съюзническите сили чрез благотворителни концерти – само на един от тях са събрани 11 000 000 долара.

През 1953 г. Хоровиц се оттегля за цели 12 години от сцената – най-дългото от четирите му оттегляния. През тези години той продължава да прави записи. През 1965 г. се завръща триумфално с един днес вече легендарен рецитал в Карнеги Хол, който е последван от концерти в Чикаго, Кливланд и други градове. През 1978 г. Хоровиц празнува 50 години от американския си дебют с изпълнение на Третия концерт на Рахманинов заедно с Ню Йоркската филхармония и Ойген Орманди. Следват 5 интензивни години, докато през 1983 г. Хоровиц не се отказава за четвърти път от сцената. Този път причините (както и другите пъти между впрочем) са здравословни, гениалния пианст изпада постоянно в тежки депресии. През 1986 г., 61 години след напускането си, Владимир Хоровиц се завръща в СССР и изнася там няколко сензационни рецитала. Последния му концерт е във Виена през 1987 г.



Безспорно един от най-важните моменти в живота на Владимир Хоровиц е неговото приятелство със Сергей Рахманинов. През 1928 г., малко след първото си пристигане а Америка, Хоровиц и Рахманинов се срещат и много бързо стават близки приятели. Рахманинов е идол на Хоровиц почти от самото начало. Самият Хоровиц споделя, че още на 7-годишна възраст е научил някои от по-лесните произведения на Рахманинов и че неговия собствен музикален стил е в духа на Рахманинов. По-късно Хоровиц ще заяви още по-силните думи – “той беше музикалния бог на моята младост”. Рахманинов е отговорен за излизането на Хоровиц от първата му голяма депресия през 30-те, която е свързана с първото му оттегляне от сцената. Не би било изненадващо, ако всеки пианист би намерил Рахманинов за изумителен, но уникалното в случая е, че Рахманинов е имал същия респект към Хоровиц, както и той към него. Между двамата е била налице уникална връзка. Доказателство за нея е случаят, когато Хоровиц свирил Третия концерт на Рахманинов в Hollywood Bowl през 1941 г. Рахманинов седял на последните редове и слушал тоталното домиране на Хоровиц в творбата, която той бил написал, за да подчертае своя собствен стил. След края на изпълнението Рахманинов бил толкова въодушевен, че се качил на сцената, стиснал ръката на Хоровиц и заявил: “Това е начинът по който винаги съм мечтал да се свири моя концерт, но никога не съм очаквал, че ще чуя този начин на земята”. Друго силно доказателство за чувствата на Рахманинов към Хоровиц е Втората соната. Рахманинов казал веднъж, че Хоровиц свири тази соната по-добре от него. Той също така му разрешил да прави каквото иска с двете версии на сонатата, а когато Хоровиц му представил комбинация тях Рахманинов веднага я одобрил – не знам този случай да има прецедент. Факт е, че някои произведения на Рахманинов са така да се каже “притежавани” от Хоровиц – Третия концерт, Втората соната, Сол минорният прелюд и т. н. Това са творби с които никой не е имал такъв успех, никой не е докарвал публиката до такова тотално полудяване, както това е правил Владимир Хоровиц. Вземете например Прелюд в сол минор, оп.23 №5 – концертното изпълнение от 1981 г. записано в Metropolitan Opera House. От всичко, което съм чувал на Хоровиц това е абсолютно най-великото му изпълнение. Няма къде другаде да чуете такива контрасти в динамиката, такъв тотален контрол над 88-те клавиша, такава мощ съчетана с такава техническа прецизност. Е, това е само мое мнение. Забележете и публиката след края на изпълнението – същинска лудница (след повечето концертни записи на Хоровиц, които съм слушал е така). Невероятно е и друго – в този запис Хоровиц е на 78 години ?!?! Чуйте!!! Не е зле за 78-годишен дядка, нали?

Кариерата на Владимир Хоровиц е пълна върхове и уникални моменти, които вървят ръка за ръка с четирите му тежки депресии и съответно четирите му оттегляния от сцената. Може би най-тежката от тях е през 1983 г. Нейните признаци се долавят още през 1982 г., когато Хоровиц свири в Лондон по лична покана на принц Чарлз. На следващата година депресията на гениалния пианист се задълбочава, той освен това пие и пуши твърде много – нещо, което в ранните му години не се е случвало. Антидепресантите с които се тъпче имат най-ужасния страничен ефект – той свири лошо (поне според стандартите, които си е изградил по-рано) и това накрая довежда до катастрофата. След първия си концерт през 1983 г. в Токио (който Ванда Тосканини-Хоровиц нарича “погребение”) Хоровиц напуска сцената и студиото за две години. Повечето хора мислят, че това е краят – тъжният край на една блестяща кариера. За щастие това още не е края, въпреки че така изглежда, тъй като (освен всичко друго) никоя компания не иска да подпише с него – RCA не го иска, Columbia не го иска. Deutsche-Grammophon обаче се възползва и през последните няколко години от живота си Хоровиц прави още няколко прекрасни записа. През 1978 г. Владимир Хоровиц свири и в Белия сом пред президента Картър, който го нарича “национално богатство”.



Хоровиц е известен още и със своите преработки. Лично аз не мога да кажа, че одобрявам това да се бърка в работата на великите композитори от 19 в., но все пак не мога да не се възхитя от фантастичните изпълнения на тези преработки. Много от тях са станали емблематични - The Stars and Stripes Forever, Variations on a Theme from Bizet's "Carmen, Pictures at an Exhibition, The Liszt Hungarian Rhapsodies (1, 13, 15, 19). За мен лично е адски впечатляваща Унгарска рапсодия №15 (Ракоци марш), която е доста различна от оригинала на Лист. Какво да кажа за това изпълнение? Просто трябва да го чуете! Смазваща мощ, толкова убийствен звук, че докато слушам си задавам въпроси от сорта на “Ама това колко пиана са?” или “Абе, тоя колко ръце има?”. Шегата настранаJ. Това е просто изумително, наистина невероятно! Чуйте много внимателно частта от 4:20 до края!!! Въпреки, че записа ми е лош (вероятно е качван от някоя кофти плоча, а и е правен повече от 30 години преди да се родя) може да се чуе ясно всеки тон, дори и в най-дивите моменти. Точно това имах предвид, когато казах в началото, че това е най-шокиращия пианист, който съм чувал!!! Просто никъде другаде – нито при Цифра, нито при Володос, нито при който и да е – не може да се чуе такава комбинация от мощ, бързина и чистота. Невероятно е (почти невъзможно) да се постигне третото при наличието на първите две. Владимир Хоровиц обаче го е постигнал! Да не говорим за уникалния му стил (особено в творбите на Рахманинов); неговите изпълнения са твърде различни като мелодия и динамика, за да ги сбъркате с някои други (по-конвенционални, ако мога така да се изразя).

Каквото и да чуете в негово изпълнение – балади №№1,3 или Втората соната на Шопен; Waldstein или Appassionata на Бетовен; Втората соната, Третия концерт, прелюдите или етюдите на Рахманинов; Funerailles или Rakoczy March на Лист – то най-малкото ще ви впечатли. Все пак, в заключение, не мога да не обърна внимание на един от любимите ми моменти в изпълненията на Хоровиц – ниските тонове. Не съм чувал друг пианист, освен Владимир Хоровиц, при който ниските пасажи да звучат като грохота, който по принцип е характерен за гръмотевичните бури. Примери колкото искате. Аз ще изтъкна само два – Funerailles на Лист (запис направен на 29.12.1950 г.) и трета част (Marche funebre) из Соната №2 от Шопен (запис от 13.5.1950 г.). Чуйте лявата ръка в кулминацията на траурния марш!!! Не ви ли се струва, че небето ще се разтвори? Секунди по-късно обаче трябва да си напрягам слуха докрай, за да доловя великолепната мелодия (Lento) на средната част. Никога няма да проумея как може човек (от плът и кръв) да свири така, с такъв контраст в динамиката. Колко трябва да си гениален, за да упражниш такъв контрол, такава власт над пианото! Що се отнася до другия пример. Funerailles е една от най-тежките творби, които съм чувал (това може да се очаква, като се има предвид заглавието и, но това което се чува надминава очакванията). Периодът от 6:57 до 7:59 в записа на Хоровиц си заслужава да се слуша хиляди пъти! Лявата ръка е демонична!!! Забележете 4-стъпалната градация – започва тихо, усилва се, на третия път става страшно, на четвъртото стъпало мозъкът ми вече е тотално разтопен J. Разбира се това не е единственото великолепно място в произведението (то цялото е фантастично), но това е нещо което можете да чуете само при Владимир Хоровиц!

Несъмнено Владимир Хоровиц ще остане в историята като един от най-гениалните музиканти на всички времена. Трябва да сме особено благодарни, че е живял в “ерата на звукозаписите” (много други, като Лист и Шопен например, не са живели в тази “ера”). Във вековете, които идват мнозина ще се опитват да изтръгнат от пианото това което Хоровиц успя, но едва ли ще успеят. Всъщност, със сигурност няма да успеят J. На света няма да има втори Хоровиц, пианист, който да съчетае проникновената интерпретация за ценителя и невероятната виртуозност за любителя. Някои го наричат Последния Романтик, продукт на една ера, която повече няма да се повтори в историята. Сигурно е едно обаче – Владимир Хоровиц няма да бъде забравен. Той ще продължава да живее сред нас чрез своите уникални записи. Може би в заключение вместо такива помпозни слова ще е най-добре да разкажа още една интересна история от богатия творчески живот на Хоровиц.



Това се случило през 1925 г. е в Хамбург, където всъщност Хоровиц постига първия си голям успех в Европа с една творба, която по-късно ще стане основна в репертоара му до 1953 г. – Концерт за пиано и оркестър №1 в си бемол минор, оп.23 от Пьотр Илич Чайковски. Хоровиц се прибирал в хотела си след като бил прекарал деня в зоопарка, когато се приближили до него и го попитали дали може да замени за Първия концерт на Чайковски една солистка, която била болна – “Можете ли да свирите след два часа?” бил въпроса. Хоровиц се съгласил. Той пристигнал в залата и се видял с диригента Ойген Пабст, който му казал няколко думи за темпото и да го следва. Когато Хоровиц излязъл на сцената (без никакви репетиции!) никой не ръкопляскал, никой дори не бил чувал за него. След краткото оркестрово встъпление Хоровиц изсвирил встъпителните акорди така, че Пабст се обърнал към него, невярващ на това, което е чул. Той спрял да дирижира и дори се приближил до пианото, за да слуша! След каденцата той се върнал на подиума и “той започна да ме следва”, както казва самия Хоровиц. Вероятно е излишно да казвам, че публиката в концертната зала просто полудяла - “лудница, абсолютна лудница” описва сам Хоровиц ситуацията. Този концерт и отзивите от него направили Хоровиц много известен в Германия, а оттам вече дошли и ангажиментите за концерти в Париж, Англия и накрая Америка. Който и от шестте записа на този концерт направени от Хоровиц да чуете ще усетите магията, а техническите несъвършенства на записа (последния е от 1953 г.) просто ще избледнеят на фона на великолепните начални акорди и целия концерт въобще. Това е просто ...Владимир Хоровиц.